4/07/2013

Отдадеността - печатът на свободата

Бъдете честни. Признавайте си. Егото във всеки от нас се опитва да ни убеди, че сме по-пробудени, отколкото сме всъщност. Духовната арогантност е коварна и донякъде се дължи на примамливото обещание на разни учения да ни доведат до „моментално просветление" или на техники да ни направят способни да „медитираме като будистки монаси за не повече от 20 минути"!

    Егото се чувства чудесно от новината, че не е задължително пътят на трансформацията да е трънлив. Кой не обича да чува, че трябва само да повярва — а не да _работи_ върху себе си, — за да се пробуди? Вдъхновението на думите се приема много по-лесно от усилията на практиката — в края на краищата утвърждаването, че сме неизменна част от Бог не изисква дисциплината, необходима, за да _реализираме_ Божието съзнание. А ако вярваме в прераждането, може да си помислим:

    „Че защо да бързам, като винаги мога да постигна просветление в следващия живот?"

    Няма смисъл да се превръщаме в духовни запалянковци, които тичат от семинар на семинар и цитират учителите си, но не практикуват нищо. Обикалянето на екзотични „енергийни центрове" по света може да ни вдъхнови, но не може да замести практиката на отдадено седене под дървото бодхи на нашето съзнание за среща със скуката и блаженството на медитацията. Безбройни са оправданията, които измисляме, за да избегнем полагането на усилията, нужни, за да се пробудим за присъщата си просветленост.

    Мъдрите ангажименти, които поемаме, ни носят не ограничение, а свобода. За духовно незрелия _отдаденост_ е много страшна дума, защото се приема като принуда. За духовно зрелия обаче тя е равнозначна на свобода, защото води към истинското щастие, което не може да бъде отнето. Когато поемете безусловен ангажимент към духовната си практика, в тази енергийна точка вселената ви откликва. Божието благоволение винаги е в служба на искрено отдадения практикуващ.