Има много ситуации, в които смъртта е за предпочитане пред живота

Човекът с вярата, че може да мести планини, който умира след шест седмици, е местил планини през тези шест седмици. Може би това му е било достатъчно. Може в последния час на последния ден да е решил: „Стига ми толкова. Готов съм да се запътя към ново приключение". Ти може би не си знаел за решението му, защото той не ти го е казал. Истината е, че той може да е взел това решение доста по-рано (дни, месеци по-рано) и да не ти е казал; да не е казал на никого.

    Създали сте общество, в което желанието да умреш е твърде неприемливо - да не се притесняваш от смъртта е неприемливо. Понеже ти не искаш да умреш, не можеш да си представиш, че който и да било друг може да иска да умре, независимо от обстоятелствата и състоянието му.

    Има много ситуации, в които смъртта е за предпочитане пред живота (който знам, че можеш да си представиш, ако се замислиш дори само за момент). Същевременно, като видиш някой, който избира да умре, тези истини ти убягват (не изглеждат толкова очевидни). И умиращата (Авторът нарочно използва понякога женски, понякога мъжки род, когато говори за някого по принцип) го знае. Тя може да почувства доколко решението й се приема от останалите в стаята.

    Забелязвал ли си някога колко хора изчакват докато стаята се изпразни преди да си отидат от този свят? Някои даже трябва да кажат на близките си: „Не, хайде вървете си. Идете да хапнете нещо." Или: „Отидете да поспите. Аз съм добре. Ще се видим на сутринта." И когато неотлъчната „охрана" си тръгне, тогава си тръгва и душата от тялото на „охранявания".

    Ако кажат на събралите се близки и приятели: „Просто искам да си отида", те ще го чуят и ще започнат да се тюхкат: „О, нали не искаше да кажеш това", или „Не говори така", или „Стой, почакай", или „Моля те, не ме напускай".

    Всеки представител на медицинската професия е обучаван да държи хората живи вместо да им помага да се чувстват удобно, така че да могат да умрат с достойнство.
    Забележи, че за лекар или медицинска сестра смъртта значи провал. За приятел или роднина смъртта е нещастие. Само за душата смъртта е облекчение и избавление.

    Най-големият подарък, с който можеш да дариш умиращия, е да го оставиш да си отиде в мир - без да е нужно да мисли, че трябва на всяка цена да остане, да продължи да страда или да трябва да се тревожи за теб в този решителен за него момент.

    Много често в случаите, когато човекът, който казва, че ще живее, вярва, че ще живее и дори се моли да живее, в душата си той вече е променил мнението си по въпроса. Усетил е, че е време да остави тялото и да освободи душата си за други начинания. Когато душата вземе такова реше­ние, нищо, което прави тялото, не може да го промени. Нищо, което мисли разумът, не може да го спре. В момента на смъртта научаваме кой има решаващата дума в триумвирата тяло-разум-душа.

    През целия си живот си смятал, че тялото ти - това си ти. Понякога смяташ и че разумът ти - това си ти. Смъртта е мигът, в който разбираш Кой Си Действително.

    Съществува и положение, при което разумът и тялото просто не слушат душата. Това също би могло да създаде ситуацията, която описваш. Най-трудното нещо за хората е да чуят собствената си душа. (Забележи колко малко от тях го правят).

   Често се случва душата да вземе решение, че е време да напусне тялото. Тялото и разумът (винаги подчинени на душата) го чуват и процесът на освобождаване започва. В същото време разумът (егото) не иска да го приеме. В края на краищата това би бил краят на съществуванието му. Така че, той нарежда на тялото да се противопостави на смъртта. То го прави с радост, защото и то не иска да умре. Разумът (егото) и тялото получават сериозна подкрепа за това от околния свят - светът, който е тяхно творение. И тъй стратегията е утвърдена.

    На този етап всичко зависи от това, колко е силно желанието на душата да си отиде. Ако не е много спешно, душата може да каже: ,Добре, вие печелите. Ще остана още малко". Но ако душата е наясно, че оставането и не служи на по-висшите и намерения и че няма повече накъде да еволюира чрез това тяло, тя ще си тръгне и нищо няма да я спре (нищо не би трябвало дори да се опитва).

    Душата е съвсем наясно, че целта и е еволюция. Това е единственото и предназначение. Тя не се интересува от постиженията на тялото или от развитието на разума. Те са без значение за душата.

    Душата е наясно, че напускането на тялото не е голяма трагедия. В много отношения трагедията и е да се намира в тялото. И тъй, трябва да разбереш, че душата гледа на цялата история около смъртта по различен начин. Тя естествено гледа и на цялата житейска история различно - което е и източникът на повечето от притесненията и разочарованията, които хората изпитват. Притесненията и разочарованията настъпват от не вслушване в душата.

    - Как мога най-добре да се вслушвам в душата си? Ако душата действително е ръководителят, как да осигуря получаването на разпоредбите пряко от „кабинета му"?

    - Първото нещо, което можеш да сториш, е да си изясниш към какво се стреми душата. И престани да и поставяш оценки.
    - Поставям оценки на собствената си душа?

    - Непрекъснато. Току-що ти показах как поставят оценки на желанието да умреш. Ти поставяш оценки и на желанието да живееш - истински да живееш. Непрекъснато оценяваш себе си във връзка с желанието си да се смееш, да плачеш, да спечелиш, да загубиш, заради желанието си да изпиташ радост и обич - особено заради тях.
    - Така ли?

    - Отнякъде си изровил идеята, че да се лишаваш от радости е благочестиво, и че да не възхваляваш живота е набожно. Лишението - казал си си - е най-доброто.
    - Искаш да кажеш, че е лошо?

    - Нито е добро, нито е лошо - просто е лишение. Ако се чувстваш добре, след като си се лишил, тогава в твоя свят то е най-доброто. Ако се чувстваш зле - то е лошо. През повечето време не можеш да решиш. Лишаваш се от това или онова, защото си казваш, че така трябва. После хем си доволен, че си го направил, хем се чудиш защо не се чувстваш добре.

    И така, първата стъпка е, да спреш да си правиш отрицателни самооценки. Научи какво е желанието на душата ти и върви с него. Върви с душата.

    Душата търси най-висшето чувство на обич, което можеш да си представиш. Това е желанието на душата. Това е целта и. Душата търси чувството. Не знанието, а чувството. Тя вече има знанието, но то е концептуално. Чувството се изпитва. Душата иска да изпита себе си и така да познае себе си в собственото си изживяване.

    Най-висшето чувство е изживяването на единство с Всичко, Което Е. Това е великото завръщане при Истината, за което копнее душата. Това е чувството на съвършена обич.

    Съвършената обич е за чувствата онова, което съвършеното бяло е за цветовете. Мнозина смятат, че бялото е отсъствието на цвят. Не е така. То е обединение на всички Цветове. Бялото е всеки цвят, който съществува - обединен.

    По същия начин и обичта не е отсъствие на някои емоции (омраза, ярост, похот, ревност, алчност), а сбор на всички чувства. Тя е цялото. Съвкупността. Всичкото.

    Така че, за да може душата да изпита съвършената обич, тя трябва да изпита всяко човешко чувство.

 
    Как мога да изпитам състрадание към онова, което не разбирам? Как мога да простя на някого нещо, което никога не съм изживявал в Себе Си? Нали виждаш и простотата, и главозамайващите измерения в пътешествието на душата. Най-после разбираш накъде се е запътила: Предназначението на човешката душа е да изпита всичко, за да може да бъде всичко.

 
    Как може да бъде горе, ако никога не е била долу и отляво, ако никога не е била отдясно? Как може да и е топло, ако не познава студа, и да бъде добра, ако отрича злото? Очевидно е, че душата не може да избере да бъде нещо, ако няма нищо, от което да избира. За да може душата да изпита величието си, тя трябва да знае какво е величие. А не може да го узнае, ако не съществува нищо друго освен величие. И така, душата осъзнава, че величието съществува само в пространството на онова, което не е величествено. Следователно душата никога не осъжда онова, което не е величествено, а го благославя, виждайки в него част от себе си, която трябва да съществува, за да може друга част от нея да се прояви.

    Задачата на душата, разбира се, е да ни помогне в избора на величественото - в избора на най-доброто от това Кой Си Наистина, без да осъждаш онова, което не избираш.

    Това е голяма задача, за която трябват много живота, защото вие имате навика да съдите - да наричате нещо „погрешно", „лошо" или „недостатъчно", вместо да благословите онова, което не разбирате.

    Правите и нещо по-лошо (от осъждането) - търсите начин да нараните онова, което не сте разбрали. Стремите се да го разрушите. Ако има човек, място или нещо, с което да не сте съгласни, вие го атакувате. Ако има религия, противоположна на вашата, я наричате „погрешна". Ако има мисъл, противоположна на вашата, я осмивате. Ако има идея, различна от вашата, я отхвърляте. Ето в това грешите, защото създавате само половин Вселена. А когато сте отхвърлили другата, не можете да разберете дори вашата половина.

    - Всичко това е много задълбочено и аз ти благодаря. Никой досега не ми е казвал тези неща. Поне не толкова просто. И аз се опитвам да разбера. Наистина. И все пак с някои неща ми е трудно да се преборя. Ти май каза например, че би трябвало да обичам „погрешното", за да мога да позная „вярното". Значи ли, че трябва, тъй да се каже, да прегърна дявола?

    - Как другояче да го излекуваш? Естествено, истински дявол не съществува, но Аз ти отговарям с израза, който подбра.

    Лечението е процес, в който приемаш всичко и след това избираш най-доброто. Разбираш ли? Не можеш да избереш да бъдеш Бог, ако няма нищо друго, от което да избираш.

    - Опа-а, задръж! Кой говори за избора да бъда Бог?
    - Най-висшето чувство е съвършената обич, нали?
    - Да, така мисля.
    - Можеш да намериш по-добро описание на Бога ли?
    - Не, не мога.

    - Значи душата ти се стреми към най-висшето чувство. Стреми се да изпита - да бъде - съвършена обич.

 
    Тя е съвършена обич и го знае. Но душата иска да направи нещо повече от това да го знае. Тя иска да бъде съвършена обич в изживяването си.

    Естествено, че се стремиш да бъдеш Бог! Какво друго си си мислил, че правиш?
    - Не знам. Не съм сигурен. Предполагам, че някога съм го мислил по такъв начин. Просто ми се струва, че в това има нещо богохулно.

    - Не е ли интересно, че не намираш нищо богохулно в стремежа да бъдеш като дявола, а да се стремиш да бъдеш като Бога те смущава?
    - Чакай, чакай. Кой се опитва да бъде като дявола?

    - Ти. Всички вие. Създали сте даже религии, които казват, че сте родени в грях (че сте грешници по рождение) за да можете да убедите себе си в собствената си злина. Ако ви кажа, че сте родени от Бога, че сте чисти Богове, Богини по рождение (чиста любов), ще го отхвърлите.

    Прекарали сте целия си живот, убеждавайки себе си, че сте лоши. Не само, че вие сте лоши, но и нещата, които искате, са лоши. Сексът е лош, парите са лоши, удоволствието е лошо, силата е лоша, да имаш много е лошо - много от каквото и да било. Някои от религиите ви са ви накарали да повярвате даже и че танцуването е лошо, музиката е лоша, празнуването на живота е лошо. Скоро ще вземете да се съгласите, че и да се усмихваш е лошо, да се смееш е лошо, да обичаш е лошо.

    Не, приятелю, може да не си наясно с много неща, но едно знаеш със сигурност: ти и повечето неща, които пожелаваш, сте лоши. След като си направил такава оценка за себе си, си решил, че задачата ти е да се поправиш.

    Нищо де. Посоката и без това е една и съща - просто има по-бърз начин, по-къс път, по-кратка пътека.

    - Която е?
    - Да приемеш Кой Си в настоящия момент и да го изявиш.

    Това е, което направи Христос. Това е пътеката на Буда, пътят на Кришна и на всеки духовен Учител, които някога е стъпвал на Земята.

    И всеки Учител е носил същото послание: Онова което съм аз, сте и вие. Онова, което мога да сторя аз, можете да сторите и вие. Ще правите всичко това, дори и повече.

    Но вие не сте слушали. Вместо това сте си избрали далеч по-трудната пътека на онзи, който мисли, че е дяволът и който  си представя, че е лош.

    Казваш, че е трудно да вървиш по пътя на Христос, да следваш ученията на Буда, да съхраниш светлината на Кришна, да бъдеш Учител. Но Аз ще ти кажа следното: далеч по-трудно е да отречеш Кой Си, отколкото да го приемеш.

    Ти си доброта, милост, съпричастие и разбиране. Ти си мир, радост и светлина. Ти си прошка, търпение, кураж, помощник в момент на нужда, утешител във времена на тъга, лечител при нараняване, учител в миг на объркване. Ти си най-дълбоката мъдрост и най-висшата истина, най-великият мир и най-величествената обич. Ти си всички тези неща. И в някои мигове от живота си си познал себе си в тях.

 
    Избери сега винаги да познаваш себе си в тях.

Прочети още: