Например, каните се да съобщите на някого нещо, което се е случило. „Познай какво? Не знаеш ли още? Слушай да ти кажа." Ако сте достатъчно осъзнати, достатъчно присъстващи, може би ще съзрете как във вас възниква моментно чувство на задоволство преди да съобщите новината, дори ако тя е лоша. Това се дължи на факта, че за един кратък момент според вашето его е настъпило неравновесие между вас и другия - неравновесие във ваша полза. През този кратък момент вие знаете повече от другия. Задоволството, което изпитвате, е задоволство на егото, то произтича от усещането за по-силното ви его (с оглед на притежаваното от него, но непритежавано от другия знание) в сравнение с егото на другия. Дори ако другият е президентът или папата, пак ще се чувствате по-висши в този момент само защото знаете повече. Много хора са пристрастени към клюкарстването именно поради тази причина. Наред с това, клюкарстването често съдържа в себе си и елемент на злостно критикарство и осъждане на другите, така че то усилва егото чрез предполаганото, но въображаемо ваше морално превъзходство, което се появява винаги като усещане, когато изказвате негативна преценка за някого.
Ако някой притежава повече, знае повече или може да направи повече от мен, моето его се чувства застрашено, понеже усещането за „по-малко" намалява въобразеното му виждане за позицията му спрямо другите. Възможно е да се опита да възстанови важността си, като по един или друг начин разкритикува или омаловажи ценността на притежанията на други хора, на техните знания и способности. Но е възможно също така егото да промени стратегията си и вместо да се съревновава с другия, да усили себе си, като се сближи с него, ако той или тя са важни хора в очите на останалите.
ЕГОТО И ИЗВЕСТНОСТТА
Добре познатото явление „да изпуснеш името", т е. уж случайно да споменеш името на някой прочут познат, е част от стратегията на егото да постигне превъзходство над другите и в очите на другите, и по този начин в собствените си очи, чрез асоциация с някоя „важна личност". Проклятието на това да си прочут в наше време е, че същността на човека напълно се засенчва от колективния умствен образ, създаден за него. Повечето хора, с които се среща един известен човек, искат да подсилят своята идентичност - умствения образ на това кои са те - чрез сближаването си с него. И самите те може би не съзнават, че изобщо не се интересуват от личността, а само от това как да усилят оказващото се в крайна сметка фиктивно усещане за себе си. Те вярват, че чрез прочутата личност ще станат нещо повече. И се опитват да придадат завършен вид на себе си чрез него, или по-скоро чрез умствения образ, който са си изградили за прочутия човек, една по-голяма от живота колективна концептуална идентичност.
Абсурдното надценяване на известността е само едно от многобройните проявления на его-лудостта в нашия свят. Някои прочути личности изпадат в същата грешка и се отъждествят с колективната фикция, с имиджа, който хората и медиите са създали за тях, и започват да гледат на себе си като на по-висши от обикновените смъртни. В резултат те все повече се отчуждават от себе си и от останалите, стават все по-нещастни, все по-зависими от трайността на своята популярност. Заобиколени единствено от хора, които подхранват раздутия образ, който са си създали, те стават неспособни да създават истински човешки връзки.
Алберт Айнщайн, почитан и определян като почти свръхчовек, макар че е един от най-прочутите хора на земята, никога не се е отъждествявал с имиджа, който колективният ум си е изработил за него. Той си остава скромен, лишен от его. И говори за „гротескното противоречие между това, което хората смятат за мои постижения и притежавани от мен способности, и това, какъв съм в действителност и какви са моите способности".
Поради тази причина е трудно една прочута личност да има истински човешки връзки с останалите. Истинска е онази връзка, която не е доминирана от егото с неговото създаване на образи и търсене на самото себе си. В една истинска връзка съществува насочен навън поток на открито, съзнаващо внимание към другия и този поток не съдържа никакво желаене на каквото и да било. Това съзнаващо внимание е Присъствието. То е предпоставка за всяка автентична човешка връзка. Егото винаги или желае нещо, или, ако смята, че няма какво да получи от другия човек, изпитва върховно безразличие: не му пука за теб. И така, трите преобладаващи форми на его-връзките са: желаене, възпрепятствано желаене (гняв, негодувание обвинение, оплакване) и безразличие.
Прочети цялата статия тук:
