5/17/2013

Ти си прав, а другият греши

Оплакването, както и откриването на грешки у другите и реагирането усилват усещането на егото за граница и отделност, от които зависи оцеляването му. Но тези неща засилват егото и по един друг начин - като го снабдяват с чувство за превъзходство, от което то се подхранва. Може да не е незабавно видимо по какъв начин оплакването, например, заради задръстването на уличното движение, относно политиците, относно „алчните богаташи" или „мързеливите безработни", или пък относно колегите ви и бившия ви съпруг/съпруга може да ви вдъхне чувство за превъзходство. А ето причината: когато вие се оплаквате, се подразбира, че сте прави, а човекът или ситуацията, от които се оплаквате или спрямо който/която реагирате, са погрешни.

     Нищо не укрепва егото повече от това да е право. Да си прав е отъждествяване с една умствена позиция, с една гледна точка, с едно мнение, с една преценка, с една история. За да бъдете прави, разбира се, се нуждаете някой да греши, така че егото обожава да изкарва някого грешен, за да бъде самото то право. С други думи: нуждаете се да изкарвате другите грешащи, за да постигнете по този начин по-силно усещане за това кои сте вие. Не само човек, но и ситуация може да бъде обявена за грешна, когато се оплакват и реагират спрямо нея. Да сте прави ви поставя в положение на въображаемо морално превъзходство спрямо човек или ситуация, които сте преценили и сметнали за недостатъчно добри. Това е чувството за превъзходство, за което егото жадува и чрез което безспирно нараства.

    
     В ЗАЩИТА НА ЕДНА ИЛЮЗИЯ

     Фактите безспорно съществуват. Ако казвате: „Светлината е по-бърза от звука", а някой твърди обратното, то очевидно вие сте прави, а той греши. Едно просто наблюдение - а именно, че светкавицата предшества гръмотевицата, - доказва вашата правота. Така че не само сте прави, но и знаете, че сте прави. Има ли его, което да участва в това? Възможно е, но не е задължително да има. Ако чисто и просто казвате това, което знаете, че е вярно, егото не се намесва, тъй като отъждествяване няма. Отъждествяване с какво? С ума и умствената позиция. Ала в думите ви може лесно да се промъкне такова отъждествяване. Ако откриете, че казвате: „Вярвай ми, знам това" или „Ама защо никога не вярваш на думите ми?", значи егото вече се е промъкнало в ситуацията. И се крие в думичката „ми". Едно простичко изказване: „Светлината е по-бърза от звука", макар да е вярно, сега вече започва да служи на една илюзия, на егото. То се заразява с фалшивото усещане за „аз"; то става персонализирано, превръща се в умствена позиция. „Аз" се усеща смалено или обидено поради това, че някой не вярва на думите му.

     Егото приема всичко лично. В резултат възникват емоции, отбранителност, понякога дори агресивност. Истината ли защитавате? Не, истината така или иначе не се нуждае от защита. Защитавате самите себе си, или по-скоро илюзията за себе си, изградения от ума заместител. Още по-точно ще е да се каже, че самата илюзия защитава себе си. Ако дори простото и непосредствено царство на фактите се поддава на его изопачаване и илюзия, какво остава за по-малко осезаемото царство на мненията, гледните точки и преценките, всички те - мисловни форми, които могат лесно да се проникнат от усещането за аза.

     Всяко его смесва мненията и гледните точки с фактите. Освен това, то не може да направи разлика между едно събитие и реакцията си на събитието. Всяко его е майстор на избирателното възприемане и изопачената интерпретация. Единствено чрез осъзнатостта - а не чрез мисленето - можете да разграничите факта от мнението. Единствено чрез осъзнатостта можете да прозрете: „Това е една ситуация и това е гневът, с който тя ме изпълва", и да потърсите други начини да подходите към ситуацията, други начини да погледнете на нея и да се справите с нея. Единствено чрез осъзнатостта можете да видите ситуацията или човека в тяхната пълнота, вместо да възприемате една ограничена гледна точка.
    
     ИСТИНАТА: ОТНОСИТЕЛНА ИЛИ АБСОЛЮТНА?

     Извън царството на простите и подлежащи на проверка факти сигурността на „аз съм прав, а ти грешиш" е нещо опасно - както в личните взаимоотношения, така и във взаимоотношенията между държавите, племената, религиите и т. н.

     Но ако убеждението „аз съм прав, а ти грешиш" е един от начините, по които егото подсилва себе си, ако да изкарваш себе си прав, а другите - че грешат, е нарушено функциониране на ума, което увековечава разделението и конфликта между човешките същества, то следва ли от това, че няма такова нещо като правилно или погрешно поведение, действие или убеждение? И не се ли получава в резултат моралният релативизъм, смятан от някои съвременни християнски учения за голямото зло на епохата, в която живеем?

     Историята на християнството е, разбира се, най-добрият пример за това как убеждението, че ти единствен притежаваш истината, т.е. правото може да поквари действията и поведението ти до степен те да станат лудешки. В продължение на векове измъчването и изгарянето на хора, ако мнението им дори минимално се отклонява от официалната християнска доктрина или тясното тълкуване на Писанието („Истината"), се е смятало за правилно, понеже жертвите са „грешали". Дотолкова грешали, че се налагало да бъдат убити. Истината била смятана за по-важна от човешкия живот. А каква е била Истината? История, в която е трябвало да повярваш; което означава куп мисли.

     Сред единия милион хора, които лудият диктатор Пол Пот заповядал да убият, влизали и всички хора, носещи очила. Защо? Според него марксистката интерпретация на историята била абсолютна истина и според неговата версия на тази интерпретация всички, носещи очила, спадали към образованата класа, буржоазията, експлоататорите на селячеството. И е трябвало да бъдат унищожени, за да се направи място за нов социален строй. Истината на Пол Пот също е куп мисли.

     Католическата и други църкви са прави, когато определят релативизма, убеждението, че няма абсолютна истина, която да ръководи човешкото поведение, като злина на нашето време; но не е възможно да откриеш абсолютна истина, ако я търсиш там, където я няма - в доктрини, идеологии, множества от правила или истории. Какво е общото между всички тях? Това, че са изградени от мисълта. Мисълта в най-добрия случай може да посочи истината, но никога не може да бъде истината. В този смисъл будистите казват: „Пръстът, който сочи луната, не е луната". Всички религии са еднакво погрешни и еднакво верни - според това как ги използвате. Можете да ги използвате в услуга на егото, можете да ги използвате и в услуга на Истината. Ако вярвате, че само вашата религия е Истината, вие я използвате в служба на егото. Използвана по такъв начин, религията се превръща в идеология и създава илюзорно чувство за превъзходство, както и разделение, и конфликт между хората. Служейки на Истината, религиозните учения представляват жалони или карти, които са били оставени от будни хора, за да помогнат на идните поколения да постигнат духовно пробуждане, т.е. да се освободят от отъждествяването с формата.

     Съществува само една абсолютна Истина, от която произхождат всички други истини. Когато откриете тази Истина, действията ви ще бъдат в хармония с нея. Човешките действия могат да отразяват или Истината, или илюзията. Възможно ли е Истината да се изрази с думи? Да, но думите, разбира се, не са самата истина. Те само я посочват.

     Истината е неотделима от това кой сте вие. Да, вие сте Истината. Ако търсите Истината на други места, всяко място, на което я намирате, няма да бъде повече от заблуда. Самото Битие, което вие сте, е Истината. Иисус се е опитал да помогне на хората да видят това с думите: „Аз съм пътят и истината и животът"9.

     Тези негови думи са едно от най-могъщите и директни посочвания на Истината - стига да бъдат правилно разбрани. Но ако бъдат неправилно разбрани, те се превръщат в огромно препятствие. Иисус говори за най-вътрешното „Аз съм", за същностната идентичност на всеки мъж и всяка жена, на всяка форма на живот. Говори за живота, който вие сте. Някои християнски мистици са го нарекли „вътрешния Иисус"; будистите са го нарекли „Буда-природата"; за хиндуистите това е Атман, обитаващия вътре в човека Бог. Когато сте в досег с това измерение вътре във вас - а да сте в досег с него е ваше естествено състояние, а не някакво чудотворно постижение - всички ваши действия и отношения отразяват единността ви с целия живот, който усещате дълбоко в себе си. Това е любовта. Законите, заповедите, правилата и регулациите са нужни на хората, които са откъснати от това, което са, от Истината вътре в тях. Те осуетяват проявите на най-лошите крайности на егото, макар често да не успяват да постигнат дори това. „Обичайте и правете каквото поискате" - казва св. Августин. Почти не е възможно думите да се доближат повече до Истината, отколкото се е доближил този неин словесен израз, даден й от Блажения.