Не можеш да имаш всичкото, докато не си готов да се откажеш от него

Майсторка Учителка е тази, която е минала през дос­татъчно подобни изживявания, за да знае предварително какви са крайните й избори. Тя няма нужда „да опитва" нищо. Вече е била на това място и знае, че е неудобно и че не й приляга. И тъй като животът на Майстора е посветен на непрекъснатото осъзнаване на Себе Си (такъв, какъвто се знаеш), подобни „лошо прилягащи" чувства никога не биха били изпитвани.

    Ето защо Майсторите Учители остават невъзмутими пред онова, което другите биха нарекли катастрофа. Май­сторът благославя катастрофата, защото знае, че растежът на Личността идва от семената на бедствието (и на всяко изживяване). Втората житейска цел на Майстора е винаги еволюцията. Защото след като напълно се Себе-осъзнаеш, не ти остава нищо друго освен да бъдеш повече от него.

    На този етап се придвижваш от работа на душата към работа на Бог, тъй като това е, което правя Аз!

    За целите на тази дискусия ще допусна, че ти все още се намираш на етапа работа на душата. Все още търсиш да осъзнаеш (да превърнеш в действителност) Кой Си Наис­тина. Животът (Аз) щедро ще ти даде възможности да го сътвориш. (Запомни: животът не е процес на откритие, животът е процес на сътворяване!)

    Можеш за сътворяваш Кой Си отново и отново. Раз­бира се, та нали ти го правиш всеки ден. Обаче тъй както са нещата в момента, ти не винаги имаш един и същ отговор за тях. Ако вземем едно и също външно преживяване в раз­лични случаи, един ден може да избереш да си търпелив, любящ и внимателен, а друг ден може да избереш да бъдеш ядосан, ужасен и тъжен.

    Майстор е този, който винаги има един и същ отговор - и този отговор винаги е най-висшият избор.

    В това Майсторът е винаги предвидим. Обратно, уче­никът е абсолютно непредвидим. Можеш да разбереш как се справяш по пътя към майсторството, просто като забе­лязваш колко предвидимо правиш най-висшия избор, кога­то реагираш на ситуациите.

    Разбира се, тук идва въпросът: Кой избор е най-висш?

    Това е въпросът, около който се въртят философиите и теологиите на хората открай време. Ако този въпрос те занимава истински, ти вече си на пътя към майсторст­вото. Защото все още е вярно, че повечето хора продължа­ват да се занимават изцяло с друг въпрос - не кой е най-висшият избор, а кой е най-изгодният? Или как мога да загубя по-малко?

    Когато се живее, за да се контролират загубите и оптималната полза, истинският дар на живота е загубен. Възможността е пропиляна. Шансът е пропуснат. Защото живот, живян по такъв начин, е живот, живян в страх - и такъв живот разказва лъжи за това Кои Сте.

    Вие не сте страх, вие сте обич. Обич, която не се нуж­дае от защита, обич, която не може да бъде загубена. Нико­га обаче няма да го осъзнаете в изживяването си, ако про­дължавате да отговаряте на втория въпрос, а не на първия. Само човек, който смята, че всичко се отнася до печалби и загуби, задава втория въпрос. И само човек, който вижда живота по различен начин, който търси Себе Си като по-­висше същество, който разбира, че не печалбата и загубата са мерилото, а единствено да обичаш или да не успееш да обичаш, само такъв човек задава първия въпрос.

    Този, който задава втория въпрос, казва: „Аз съм тялото си." Този, която задава първия, казва: „Аз съм душата си."

    Да, нека всички, които имат уши за слушане, да чуят. Защото ви казвам - в решителния момент на всички човешки взаимоотношения има само един въпрос: Какво би направила обичта в този миг?

    Няма друг въпрос, който да е уместен, няма друг въпрос, който да е смислен, няма друг въпрос, който да е важен за душата ти.

    Стигаме до много деликатна точка на интерпретация, тъй като принципът действие, основано на обич, е всеобщо неразбран. Това неразбиране е довело до негодуванието и яда в живота, които на свой ред са причината толкова мно­го от вас да блуждаят встрани от пътя. Векове сте били учени, че действие на обич се осно­вава на избора да бъдеш, да правиш и да имаш онова, което предизвиква най-голямото добро за другия.

    Аз пък ти казвам следното: Най-висшият избор е този, който предизвиква най-голямото добро за теб.

    Както всяка дълбока духовна истина, това твърдение е подложено веднага на неправилно тълкуване. Мистерията се прояснява малко в момента, в който решиш какво е най-голямото „добро", което можеш да направиш на себе си. И когато най- най-висшият избор е направен, мистерията се разсейва, кръгът се затваря и най-голямото добро за теб става най-голямото добро за другия.

    Разбирането на това може да вземе повече от един живот, а прилагането му още повече, защото тази истина обгръща друга - още по-велика. Каквото правиш за Себе Си, го правиш за друг. Каквото правиш за друг, го правиш за Себе Си.

    Така е, защото ти и другият сте едно цяло.

    И е така, защото ... Няма нищо друго освен Теб.

    Всичките Майстори Учители, които са обикаляли планетата ви, са го казвали. ("Истина ви казвам, че каквото сторите на най-нисшия, братя, го сторвате и на Мен.") И все пак за повечето хора това си остава просто като голяма езотерична истина с малко практическо приложение. А всъщност това е най-практически приложимата „езотерична" истина на всички времена.

    Важно е да бъде запомнена във взаимоотношенията, защото без нея те са много трудни. Да се отдръпнем от чисто духовния и езотеричен ас­пект за момент и да се върнем на практическото приложе­ние на тази мъдрост.

    Много често, според старите разбирания, хора (с доб­ри намерения и много от тях доста религиозни) са правили онова, което са мислели, че би било най-добре за другия във взаимоотношенията си. Тъжно е, че всичкото това е до­вело в много случаи (в повечето случаи) до продължителна злоупотреба от страна на другия. Продължително „лошо" отношение. Продължителни проблеми във връзката.

    В крайна сметка човекът, който се опитва да прави „каквото е правилно" за другия (бързо да прощава, да показва съпричастие, винаги да затваря очи пред определен вид проблеми и поведения), започва да изпитва негодува­ние, яд и недоверие даже в Бога. Защото как може Бог да изисква подобно безкрайно страдание, жертва и липса на радост в името на обичта?

    Отговорът е, че Бог не го изисква. Бог те моли един­ствено да включиш себе си сред онези, които обичаш.

    Бог отива и по-нататък. Предлага (препоръчва) да сложиш себе си най-напред.

    Правя го, знаейки съвсем добре, че някои от вас ще го нарекат богохулство и следователно не Моя дума, а други ще направят нещо, което може би е още по-лошо: ще го приемат за Моя дума и криворазбрано ще го изопачат, за да го напаснат за свои цели или за оправдаване на неблагочестиви дела.

    Знай, че да сложиш себе си на първо място в най-висш смисъл, никога няма да доведе до неблагочестиво деяние.

    Следователно, ако си се уловил в неблагочестиво дея­ние, което е било резултат от желанието ти да направиш най-доброто за себе си, объркването не е дошло от факта, че си сложил себе си на първо място, а от неразбирането какво е най-добро за теб.

    Разбира се, определянето на онова, което е най-добро за теб, изисква също и да определиш какво точно се опит­ваш да направиш. Това е важна стъпка, на която много хора не обръщат внимание. Какво правиш? Какво е предназначе­нието ти в живота? Без отговори на тези въпроси, пробле­мът кое е „най-добро" в която и да е ситуация, ще си остане загадка.

    И за да бъдем практични отново (езотеричните аспек­ти настрана) - ако погледнеш какво е най-добро за теб в ситуациите, в които си оскърбяван, най-малкото, което ще направиш, е да спреш оскърблението. Това ще е добре и за теб, и за оскърбяващия, защото даже и той бива оскърбен, когато му се позволява да продължава да се отнася зле.

    Поведението на този, който оскърбява, е в негова вреда. Защото кажи какво е научил, ако види, че оскърби­телното му поведение се приема? А иначе, ако установи, че подобно поведение повече няма да бъде приемано, какво му е било позволено да открие?

    Следователно, да се отнасяш към другите с обич, не значи обезателно да им позволяваш да правят каквото си поискат.

    Родителите го научават отрано с децата. Възрастните не го научават толкова бързо с други възрастни, нито наро­дите с други народи.

    Но на деспотите не бива да им се разрешава да про­цъфтяват - те трябва да бъдат спирани. Обичта към Себе Си и обичта към деспота го изискват.

    Ето и отговор на въпроса ти: „Ако обичта е всичко, което съществува, как хората изобщо могат да оправдаят войната?"

    Понякога човек трябва да отиде на война, за да нап­рави най-грандиозното изявление за това кой е той наисти­на: този, който се отвращава от войната.

    Има моменти, в които може да е необходимо да се откажеш от това Кой Си, за да бъдеш Този, Който Си.

    Има Учители, които са казвали: „Не можеш да имаш всичкото, докато не си готов да се откажеш от него".

    Така че, за да „имаш" себе си като човек на мира, може би трябва да се откажеш от идеята за себе си като човек, който никога не би отишъл на война. Историята е призовавала хора към такива решения.

    Същото важи и в повечето лични взаимоотношения. Животът може да те призове неведнъж да докажеш Кой Си, демонстрирайки някакъв аспект на това Кой Не Си.

    Не е толкова трудно за разбиране, ако си живял известно време, въпреки че за идеалистично настроените млади хора може да изглежда като крайно противоречие. В ретроспекция през по-зряла възраст изглежда като божест­вен дуализъм.

    Това не значи, че ако в човешките взаимоотношения са те наранили, ти трябва да нараниш в отплата. (Нито озна­чава подобно поведение между различните народи.) Означава просто, че да разрешаваш другиму непрекъснато да причинява вреда, едва ли е най-обичното нещо, което можеш да сториш (за Себе Си и за другия).

    Това би трябвало да успокои някои пацифистки тео­рии, че най-висшата обич изисква не насилствен отговор на онова, което се счита за зло.

    Дискусията става отново езотерична, защото никое сериозно проучване на това изявление не би подминало думата „зло" и стойностните преценки, които тя носи в себе си. Истината е, че не съществува нищо „зло", а има само обективни феномени и изживявания. При това самото ти предназначение в живота изисква да избереш от нараства­щата колекция на безкрайни феномени няколко, които да наречеш „зло", защото ако не го направиш, няма да можеш да наречеш нито себе си, нито нещо друго „добро" и така няма да можеш да познаеш или да сътвориш себе си.

    Ти определяш себе си според онова, което наричаш „зло" и това, което наричаш „добро". Най-голямото зло следователно би било да не обявиш нищо за зло.

    Съществуваш в този живот в света на относителното, където нещата могат да съществуват само ако са съотнесени към други. Това е едновременно и функцията, и пред­назначението на взаимоотношенията: да осигурят поле за изживяване, в което да намериш, да определиш и ако си избереш, непрекъснато да пресътворяваш Кой Си Ти.

    Да избереш да бъдеш като Бога не значи да избереш да бъдеш мъченик. И определено не значи да избереш да бъдеш жертва.

    По пътя към майсторството, когато всички възможно­сти за болка, вреда и загуба са отстранени, е добре да оце­ниш болката, нараняването и загубата като част от изживя­ването си и да решиш Кой Си по отношение на тях.

    Да, нещата, които другите мислят, казват и правят понякога ще те нараняват - дотогава, докато престанат. Това, което ще те заведе най-бързо от едното до другото, е абсолютната честност - да си готов да изтъкнеш, да отбеле­жиш и да обявиш как точно се чувстваш по отношение на нещо. Кажи своята истина - мило, но пълно и цялостно. Живей своята истина - нежно, но абсолютно и последова­телно. Променяй истината си лесно и бързо, когато опитът ти ти донесе нова яснота.

    Никой здравомислещ (най-малко пък Бог) не би ти казал, когато си наранен от някаква връзка, „отдръпни се настрана, така че станалото да няма за теб никакво значе­ние". Ако си наранен, вече е твърде късно да се опиташ да не придаваш никакво значение на станалото. Задачата ти тогава е да решиш какво значение има и да го покажеш. Правейки го, ти избираш и ставаш този, Който Искаш да Бъдеш.

    - Значи не трябва да бъда дълго страдалата съпруга, или унизеният съпруг, или жертвата на взаимоотношенията си, за да ги направя святи или за да изглеждам добре в очите на Бога.

    - Разбира се, че не.

    - И не трябва да понасям нападенията срещу достойнст­вото ми, обидите срещу гордостта ми, пораженията върху психиката ми и раните в сърцето ми, за да мога да кажа, че съм дал най-доброто от себе си във връзката, че съм из­пълнил дълга си или че съм посрещнал задълженията си в очите на Бога и на хората.

    - Нито за миг.

    - Тогава кажи ми, Боже, какви обещания трябва да давам в една връзка; какви задължения трябва да спазвам? Какви са задълженията в една връзка? Какви напътствия да търся?

    - Отговорът е този, който не можеш да чуеш, защото те оставя без напътствия и анулира всяко споразумение в момента, в който го правиш. Отговорът е: нямаш никакви задължения. Нито във взаимоотношенията, нито в целия си живот.

    - Никакви задължения?

    - Никакви задължения. Нито ограничения, нито напътствия, нито правила. Не си свързан с някакви обстоя­телства или ситуации, нито си ограничен от някаква систе­ма от правила или закони. Не, не подлежиш на никакви наказания за някакви нарушения, нито си способен на тях, тъй като в очите на Бога не съществува такова нещо като „нарушител".

    - Чувал съм го и преди - религия „без правила". Това е духовна анархия. Не виждам как изобщо би действала.

    - Няма как да не действа, ако си в „бизнеса" за сътворяване на Себе Си. Ако от друга страна си предста­вяш, че се напрягаш да си каквото някой друг иска да бъдеш, отсъствието на правила и напътствия може да зат­рудни нещата.

    И все пак мислещият разум настоява с въпроса: Ако Бог иска да съществувам по някакъв определен начин, защо Тя^{(Отнася се за Бог, който не е обезателно в мъжки род. - Бел. прев.)} просто не ме е сътворила по този начин от самото начало? Защо е необходима цялата тази битка да „преодо­лея" кой съм, за да мога да стана това, което Бог иска да бъда? Това иска да знае търсещият разум и с право, защото въпросът е подходящ.

    Религиите искат да ви накарат да повярвате, че съм ви създала по-малки от това Коя Съм Аз, за да имате шанса да станете като това Коя Съм Аз, борейки се с обсто­ятелствата, а бих казала и срещу всяка естествена наклон­ност, която би трябвало да съм ви дала.

    Измежду тези така наречени естествени наклонности е наклонността към грях. Научили са ви, че сте родени в грях, че ще умрете в грях и че да правите грехове е същ­ността ви.

    Една от религиите ви даже проповядва, че с нищо не можете да го промените. Собствените ви действия са безсмислени. Нагло е да мислите, че чрез някое от действията си можете да „отидете на небето". Единственият път към небето (спасението) минава не през опита ви да предприе­мете нещо свое, а през милостта, дадена ви от Бог, когато приемете Неговия Син за свой посредник.

    Когато това стане, ще сте „спасени". Дотогава обаче нищо, което направиш - нито животът, който живееш, нито изборите, които правиш, нито нещо, което предприемаш по своя воля в усилието си да се усъвършенствуваш и да ста­неш достоен, няма ефект, не оказва влияние. Не си способен да станеш достоен, защото по рождение си недостоен. Така си бил създаден.

    Защо? Бог знае защо. Може би е допуснал грешка. Може би не е успял да го направи добре. Може би сега Му се иска да може да направи всичко отначало. Ама ето го. Какво да го правим ...

    - Подиграваш се с мен.

    - Не. Вие се подигравате с Мен. Казвате, че Аз Богът съм сътворил същества, несъвършени по рождение, а после съм поискал от тях да бъдат съвършени и ако не са, ще бъдат прокълнати.

    След това казвате, че няколко хилядолетия по-късно съм се умилостивил и съм казал, че оттук нататък не е необ­ходимо да бъдете добри, а просто трябва да се чувствате зле, когато не сте добри, и да приемете за свой спасител Единственото Същество, което винаги е съвършено, и по този начин задоволяващо глада ми за съвършенство. Каз­вате, че Моят Син, когото наричате Съвършеният, ви е спасил от собственото ви несъвършенство - несъвършенст­вото, което Аз съм ви дал.

    С други думи, Синът Божий ви е спасил от това, което неговият Отец е направил.

    Ето как според мнозина от вас съм нагласил нещата.

    Е, сега, кой на кого се подиграва?

    - За втори път в книгата изглежда, че нападаш пряко фундаменталисткото Християнство. Изненадан съм.

    - Ти си избираш думата „нападам". Аз просто повди­гам въпроса. И въпросът между другото не е „фундамента­листкото Християнство", както го наричаш. Въпросът е цялостната същност на Бога и на отношението на Бога към човека. Темата се появи тук, защото обсъждахме проблема за задълженията във взаимоотношенията и в самия живот.

 

 

Прочети още: