Умът на егото
гледа на личността, физическата външност, къщата, приятелите и
кариерата ни като на показатели за нашия успех. Това, което го подтиква
и мотивира, е прекомерната самокритика; изпъстрена тук-там с
похвалното скандиране „Браво на теб, супер си!". Когато сме центрирани в
съзнанието за истинската си природа, живеем незасегнати от фалшивото
самомнение, измамната скромност, лишеното от съдържание чувство за
превъзходство или малоценност. Вместо това се водим от мъдростта,
състраданието, достойнството, самообладанието, радостта — присъщите ни
качества на душата. Напълно възможно е да се живее в такова съзнание.
Това не означава, че изведнъж ще се превърнем в очарователна личност, харесвана от всички, или ще станем непогрешими, а че ще изпитваме към себе си любящо състрадание и то ще ни подтиква да растем, да продължаваме своя път към пробуждането. И същите качества ще насочваме към другите.
Кои според вас са нещата, които в момента ръководят живота ви? Кои са законите на вашата същност? Хармоничен ли е вътрешният ви живот?
Протегнете се към своя истински Аз
Ако някога сте практикували _асаните_ в йога, знаете, че когато внимателно и правилно разтягате мускулите, ставате все по-гъвкави и все по-добре изпълнявате асаните; премахва се напрежението и токсините от мускулите и жизнените органи. По същия начин, когато се протегнем към истинския си Аз, се отпускаме дълбоко в своя център на съществуване, елиминирайки отровите на егото, които ни внушават, че ако не го следваме, ще бъдем наранени. В лицето на неизвестното егото се свива, като изпуска токсини на вътрешен конфликт и страх. Упованието във всеобхватната доброта ни дава гъвкавост и отвореност, премахва съмнението ни в себе си и разчиства вътрешното пространство за вярата и любовта към истинския Аз. Ошо го е казал прекрасно:
Съществуванието е готово да ви подкрепя по всеки възможен начин. Имайте упование и ще усетите да ви изпълва нов прилив на енергия — енергията на любовта.*
[* Osho, „Love, Freedom, and Aloneness: A New Vision of Relating".]
_Не се налага да развивате упование и любов — вече ги имате във вътрешната си съкровищница. Открийте ги!_ Когато осъзнаете как се грижи за вас Неизразимото, няма да се съмнявате, че винаги сте били и ще бъдете подкрепяни в това да се обичате, цените, уважавате и себеосъзнавате. На фините нива на съществуване ще настъпи алхимична промяна и във всеки следващ момент ще разкривате повече от себе си. Това не е буквално трансформация, а пречистване от натрупванията, които са скривали изначалната ви доброта. След като сте отхвърлили пласт от умствената броня — умствената обусловеност, — заради която не сте виждали колко изящна е същността ви, вие не създавате съвършенство, а откривате, разкривате и изразявате своята вътрешна цялост.
Вътрешен разговор на дълбоко ниво
Ако някога сте писали дневник и сега го отворите, ще видите как преживяванията неизменно са ви водели към промяна. Много често нещата, които очакваме с чувство на тревога, страх или съмнение, така и не се случват. Ако не влагаме енергията си в негативни емоции, като се вкопчваме в тях, те ще прекосят небето на ума ни и ще си отидат. При преминаването им през нас ги усещаме много силно, защото не сме научени да ги наблюдаваме, без да се привързваме. Стискаме мислите, които ни харесват, а онези, които са ни неприятни, се опитваме да отхвърлим, като ги крием от себе си и, разбира се, от другите. _Всъщност външното съвършенство е главното ни скривалище, а стремежът към него — основният начин да избягаме от себе си.
Проведете задълбочен разговор със себе си за това как се отнасяте към временните облаци, прекосяващи небето на ума ви, към Аз-а, който ги наблюдава. Наблюдението на мислите е много ценно средство за постигане на по-имперсонално, обективно възприятие, при което сме в състояние да кажем „О, тази беше интересна" и дори да развием чувство за хумор към невротичните си наклонности.
В желанието си да бъдем харесвани ние се стремим да изразяваме качествата, за които другите ни хвалят, и да потискаме онези, за които ни критикуват. _Как е възможно в къщата на ума ни да цари мир, когато в нея има вътрешно разцепление?_ Трябва да прекъснем навика на подсъзнанието да клюкарства, като съзнателно отворим сърцето си за искрено приятелство и състрадание към себе си. Сърцето е много мъдро и в прекрасната му обител можем да се отпуснем в своето естествено благосъстояние.
Не се хващайте на въдицата
Когато четем за живота на духовни гиганти и други хора, на които светът се възхищава, ни прави впечатление, че много често личността им е предизвикателна, ексцентрична, трудно поносима. Те не се стремят да бъдат „приятни" според разбиранията на обществото — интересува ги контактът с дълбините на съществуванието. Прозренията, които после споделят, променят живота на много хора и като цяло издигат вибрацията на планетата.
Личността е фасада, която градим, за да общуваме със света; маската, която полираме и показваме пред него. Съставена от външни влияния, тя е обусловеността, с която сме се съгласили, за да бъдем социално приемливи. Този пласт броня трябва да пробием, за да открием себе си. Иска се голяма смелост, за да се впуснем в търсене на истинската си същност, искрено да желаем да опознаем всяко кътче от себе си. Това е вътрешната мисия на духовния воин.
Да не се хващаме на въдицата на мита за външното съвършенство — това е нужно, за да разкрием своя уникален характер. Така цялата си енергия ще влагаме в изразяване на качествата на душата, за да изпълнят те и външния ни живот. И тогава ще открием, че се случва нещо прекрасно — в тишината на общението си с Аз-а ще наблюдаваме как облаците на мислите преминават и ще осъзнаем, че не само сме прекъснали връзката с историята на миналото си, но и сме спрели да проектираме в бъдещето. "Вече присъстваме във вечния момент на настоящето. Започваме да изразяваме любов и уважение към себе си, без да се въздържаме или притесняваме; прозренията, които получаваме, са свежи, нови — всичко това е обратната връзка на вселената, която ни съобщава, че съзряваме духовно и все повече изживяваме истинската си природа. Може да си мислим, че сме се променили, но всъщност сваляме все повече от пластовете, закриващи истинския ни Аз. Започва приключението, в което сме такива, каквито сме, и се обичаме такива, каквито сме."
С пълно самоуважение напред!
Твърде често бъркаме самоуважението с укрепналото его — укрепнало в смисъл на „надуто". Самоуважението е резултат от дълбокото ни самоосъзнаване като духовно присъствие в човешко тяло. Както вече казах, пътят към това осъзнаване се осветява от упованието и любовта. Важно е да зарежем оправданията от рода на „Някой ден, когато вече не ми се налага да се разправям с кофти началник, неподходящ партньор и с проблемното си дете, ще се организирам". Истината е, че точно докато изпитваме това чувство на ограниченост от обстоятелствата, можем да се уповаваме на себе си, да се обичаме и при тези условия. Можем да го направим още със следващия дъх, стига да знаем, че истинското щастие е независимо от обстоятелствата, каквито и да са те. Когато тази истина ни озари, ще живеем в рая дори докато сме здраво стъпили на земята. Ще съединим небето и земята.
Една известна история разказва за самурай, който искал да знае разликата между рая и ада. Той отишъл при учителя си и му казал:
„Моля те, учителю, кажи ми, според твоето учение какво е да живееш в рая и да живееш в ада?"
Преструвайки се на разгневен, учителят отвърнал:
„Махни се! Ти си невежа и глупак! Защо да си губя времето да те уча изобщо? Престани да ме занимаваш и си върви!"
От тези думи егото на самурая се почувствало толкова обидено, че той извадил меча си, готов да обезглави учителя. Тъкмо замахвал, когато учителят се разсмял и казал: „Ето това е адът, синко". Воинът ученик така се трогнал, че учителят е готов да рискува живота си, за да му даде този скъпоценен урок, че от уважение и смиреност успял да промълви само:
„Моля те, учителю, приеми най-дълбоката ми признателност!" — на което учителят отвърнал:
„А ето това е раят".
И така, друг умел начин да се изпълним със самоуважение е като бъдем благодарни на живота, че ни носи всичко, нужно за пробуждането ни. И успехът, и това, което определяме като провал, са част от пътя; и двете са еднакво важни за израстването ни, включително и болезнените изживявания, които предпочитаме да държим на разстояние — страданието от загубата, несподелената любов, осуетените амбиции, дори болката от пробуждането. Желанието ни да погледнем живота право в очите, да свалим всички маски и да зарежем претенциите, заблудите и разочарованията ни кара да кажем:
„Благодаря ти, че разруши още една моя илюзия, за да мога да стана свободен!".
Откриваме в себе си смирението да бъдем начинаещи отново и отново, което ни прави добри ученици.
Кой каза: „Ти си просто човек“?
Когато отворим сърцето си, ще видим, че предизвикателствата, пред които се изправяме ние като индивиди и планетата като цяло, идват от реагиращия ум. „Не исках да го направя, но съм просто човек, затова го ударих" или „Подозираме, че планират да ни бомбардират, затова като предпазна мярка ще атакуваме първи" — подобни оправдания олицетворяват желанието на егото да държи нещата под контрол, да оцелее на всяка цена. Представата, че сме „просто хора" се превръща в извинение да отмъщаваме и мразим, да проявяваме насилие и несправедливост, да сме безучастни. Когато това извинение се отпечата в подсъзнанието ни, заживяваме, водени от нагласата за самосъхранение, което на свой ред ражда прояви на себичност, алчност, отмъщение, неспособност за прошка. Законът за самосъхранението е закон на неосъзнатия, непробуден човешки опит. Какво точно бива съхранено — егото и неговото чувство за съществуване, отделно от Цялото.
Погрешната обосновка „Аз съм само човешко същество" трябва да бъде заменена с ето тази:
„Аз съм духовно същество в скъпоценно човешко въплъщение. Притежавам естествена способност да разкрия истинската си природа на цялост, мъдрост, радост, мир и състрадание. Тази истина за себе си аз държа пред вътрешния си взор и знам, че тя важи за всички същества. В съзнание на любов и благодарност позволявам единството ми с Цялото да изпълни мислите и действията ми".
И така, като неизменно държим в ума истината за себе си и всички същества, вече не бързаме да се определим като „просто човеци", оправдавайки по този начин агресията и насилието; вместо това си напомняме, че сме способни да внесем светлината на мъдростта, състраданието, безусловната любов, прошката, щедростта, себеприемането и упованието във взаимоотношенията със себе си и с другите.
Това не означава, че изведнъж ще се превърнем в очарователна личност, харесвана от всички, или ще станем непогрешими, а че ще изпитваме към себе си любящо състрадание и то ще ни подтиква да растем, да продължаваме своя път към пробуждането. И същите качества ще насочваме към другите.
Кои според вас са нещата, които в момента ръководят живота ви? Кои са законите на вашата същност? Хармоничен ли е вътрешният ви живот?
Протегнете се към своя истински Аз
Ако някога сте практикували _асаните_ в йога, знаете, че когато внимателно и правилно разтягате мускулите, ставате все по-гъвкави и все по-добре изпълнявате асаните; премахва се напрежението и токсините от мускулите и жизнените органи. По същия начин, когато се протегнем към истинския си Аз, се отпускаме дълбоко в своя център на съществуване, елиминирайки отровите на егото, които ни внушават, че ако не го следваме, ще бъдем наранени. В лицето на неизвестното егото се свива, като изпуска токсини на вътрешен конфликт и страх. Упованието във всеобхватната доброта ни дава гъвкавост и отвореност, премахва съмнението ни в себе си и разчиства вътрешното пространство за вярата и любовта към истинския Аз. Ошо го е казал прекрасно:
Съществуванието е готово да ви подкрепя по всеки възможен начин. Имайте упование и ще усетите да ви изпълва нов прилив на енергия — енергията на любовта.*
[* Osho, „Love, Freedom, and Aloneness: A New Vision of Relating".]
_Не се налага да развивате упование и любов — вече ги имате във вътрешната си съкровищница. Открийте ги!_ Когато осъзнаете как се грижи за вас Неизразимото, няма да се съмнявате, че винаги сте били и ще бъдете подкрепяни в това да се обичате, цените, уважавате и себеосъзнавате. На фините нива на съществуване ще настъпи алхимична промяна и във всеки следващ момент ще разкривате повече от себе си. Това не е буквално трансформация, а пречистване от натрупванията, които са скривали изначалната ви доброта. След като сте отхвърлили пласт от умствената броня — умствената обусловеност, — заради която не сте виждали колко изящна е същността ви, вие не създавате съвършенство, а откривате, разкривате и изразявате своята вътрешна цялост.
Вътрешен разговор на дълбоко ниво
Ако някога сте писали дневник и сега го отворите, ще видите как преживяванията неизменно са ви водели към промяна. Много често нещата, които очакваме с чувство на тревога, страх или съмнение, така и не се случват. Ако не влагаме енергията си в негативни емоции, като се вкопчваме в тях, те ще прекосят небето на ума ни и ще си отидат. При преминаването им през нас ги усещаме много силно, защото не сме научени да ги наблюдаваме, без да се привързваме. Стискаме мислите, които ни харесват, а онези, които са ни неприятни, се опитваме да отхвърлим, като ги крием от себе си и, разбира се, от другите. _Всъщност външното съвършенство е главното ни скривалище, а стремежът към него — основният начин да избягаме от себе си.
Проведете задълбочен разговор със себе си за това как се отнасяте към временните облаци, прекосяващи небето на ума ви, към Аз-а, който ги наблюдава. Наблюдението на мислите е много ценно средство за постигане на по-имперсонално, обективно възприятие, при което сме в състояние да кажем „О, тази беше интересна" и дори да развием чувство за хумор към невротичните си наклонности.
В желанието си да бъдем харесвани ние се стремим да изразяваме качествата, за които другите ни хвалят, и да потискаме онези, за които ни критикуват. _Как е възможно в къщата на ума ни да цари мир, когато в нея има вътрешно разцепление?_ Трябва да прекъснем навика на подсъзнанието да клюкарства, като съзнателно отворим сърцето си за искрено приятелство и състрадание към себе си. Сърцето е много мъдро и в прекрасната му обител можем да се отпуснем в своето естествено благосъстояние.
Не се хващайте на въдицата
Когато четем за живота на духовни гиганти и други хора, на които светът се възхищава, ни прави впечатление, че много често личността им е предизвикателна, ексцентрична, трудно поносима. Те не се стремят да бъдат „приятни" според разбиранията на обществото — интересува ги контактът с дълбините на съществуванието. Прозренията, които после споделят, променят живота на много хора и като цяло издигат вибрацията на планетата.
Личността е фасада, която градим, за да общуваме със света; маската, която полираме и показваме пред него. Съставена от външни влияния, тя е обусловеността, с която сме се съгласили, за да бъдем социално приемливи. Този пласт броня трябва да пробием, за да открием себе си. Иска се голяма смелост, за да се впуснем в търсене на истинската си същност, искрено да желаем да опознаем всяко кътче от себе си. Това е вътрешната мисия на духовния воин.
Да не се хващаме на въдицата на мита за външното съвършенство — това е нужно, за да разкрием своя уникален характер. Така цялата си енергия ще влагаме в изразяване на качествата на душата, за да изпълнят те и външния ни живот. И тогава ще открием, че се случва нещо прекрасно — в тишината на общението си с Аз-а ще наблюдаваме как облаците на мислите преминават и ще осъзнаем, че не само сме прекъснали връзката с историята на миналото си, но и сме спрели да проектираме в бъдещето. "Вече присъстваме във вечния момент на настоящето. Започваме да изразяваме любов и уважение към себе си, без да се въздържаме или притесняваме; прозренията, които получаваме, са свежи, нови — всичко това е обратната връзка на вселената, която ни съобщава, че съзряваме духовно и все повече изживяваме истинската си природа. Може да си мислим, че сме се променили, но всъщност сваляме все повече от пластовете, закриващи истинския ни Аз. Започва приключението, в което сме такива, каквито сме, и се обичаме такива, каквито сме."
С пълно самоуважение напред!
Твърде често бъркаме самоуважението с укрепналото его — укрепнало в смисъл на „надуто". Самоуважението е резултат от дълбокото ни самоосъзнаване като духовно присъствие в човешко тяло. Както вече казах, пътят към това осъзнаване се осветява от упованието и любовта. Важно е да зарежем оправданията от рода на „Някой ден, когато вече не ми се налага да се разправям с кофти началник, неподходящ партньор и с проблемното си дете, ще се организирам". Истината е, че точно докато изпитваме това чувство на ограниченост от обстоятелствата, можем да се уповаваме на себе си, да се обичаме и при тези условия. Можем да го направим още със следващия дъх, стига да знаем, че истинското щастие е независимо от обстоятелствата, каквито и да са те. Когато тази истина ни озари, ще живеем в рая дори докато сме здраво стъпили на земята. Ще съединим небето и земята.
Една известна история разказва за самурай, който искал да знае разликата между рая и ада. Той отишъл при учителя си и му казал:
„Моля те, учителю, кажи ми, според твоето учение какво е да живееш в рая и да живееш в ада?"
Преструвайки се на разгневен, учителят отвърнал:
„Махни се! Ти си невежа и глупак! Защо да си губя времето да те уча изобщо? Престани да ме занимаваш и си върви!"
От тези думи егото на самурая се почувствало толкова обидено, че той извадил меча си, готов да обезглави учителя. Тъкмо замахвал, когато учителят се разсмял и казал: „Ето това е адът, синко". Воинът ученик така се трогнал, че учителят е готов да рискува живота си, за да му даде този скъпоценен урок, че от уважение и смиреност успял да промълви само:
„Моля те, учителю, приеми най-дълбоката ми признателност!" — на което учителят отвърнал:
„А ето това е раят".
И така, друг умел начин да се изпълним със самоуважение е като бъдем благодарни на живота, че ни носи всичко, нужно за пробуждането ни. И успехът, и това, което определяме като провал, са част от пътя; и двете са еднакво важни за израстването ни, включително и болезнените изживявания, които предпочитаме да държим на разстояние — страданието от загубата, несподелената любов, осуетените амбиции, дори болката от пробуждането. Желанието ни да погледнем живота право в очите, да свалим всички маски и да зарежем претенциите, заблудите и разочарованията ни кара да кажем:
„Благодаря ти, че разруши още една моя илюзия, за да мога да стана свободен!".
Откриваме в себе си смирението да бъдем начинаещи отново и отново, което ни прави добри ученици.
Кой каза: „Ти си просто човек“?
Когато отворим сърцето си, ще видим, че предизвикателствата, пред които се изправяме ние като индивиди и планетата като цяло, идват от реагиращия ум. „Не исках да го направя, но съм просто човек, затова го ударих" или „Подозираме, че планират да ни бомбардират, затова като предпазна мярка ще атакуваме първи" — подобни оправдания олицетворяват желанието на егото да държи нещата под контрол, да оцелее на всяка цена. Представата, че сме „просто хора" се превръща в извинение да отмъщаваме и мразим, да проявяваме насилие и несправедливост, да сме безучастни. Когато това извинение се отпечата в подсъзнанието ни, заживяваме, водени от нагласата за самосъхранение, което на свой ред ражда прояви на себичност, алчност, отмъщение, неспособност за прошка. Законът за самосъхранението е закон на неосъзнатия, непробуден човешки опит. Какво точно бива съхранено — егото и неговото чувство за съществуване, отделно от Цялото.
Погрешната обосновка „Аз съм само човешко същество" трябва да бъде заменена с ето тази:
„Аз съм духовно същество в скъпоценно човешко въплъщение. Притежавам естествена способност да разкрия истинската си природа на цялост, мъдрост, радост, мир и състрадание. Тази истина за себе си аз държа пред вътрешния си взор и знам, че тя важи за всички същества. В съзнание на любов и благодарност позволявам единството ми с Цялото да изпълни мислите и действията ми".
И така, като неизменно държим в ума истината за себе си и всички същества, вече не бързаме да се определим като „просто човеци", оправдавайки по този начин агресията и насилието; вместо това си напомняме, че сме способни да внесем светлината на мъдростта, състраданието, безусловната любов, прошката, щедростта, себеприемането и упованието във взаимоотношенията със себе си и с другите.